Окачени на тавана, висят мечтите ми.
Аз ги гледам,
всъщност не ги гледам.
Ритам ги!

* * *

Облаци, пухкави, кълбести,
плаващи из небето,
гушкащи луната,
скриващи дуралуминиевите птици,
носени сте от вятъра,
по-свободни сте от мен,
понякога целувате мислите ми
и те придобиват сиво-синкав оттенък,
блъскат се и създават светкавици,
извисяват ме чак до бога,
помагат ми да гледам отгоре.
Но когато се разсърдите,
ставате черни,
дъждоносни,
ако сте целунати от вятъра,
сълзите ви ни шибат в лицето,
жестоко и ледено.
Падат гнездата на птиците,
къщите остават под водата,
отнасяте влакови линии,
сривате мостове, язовирни стени,
ручеите стават реки,
реките стават юмруци,
склоновете стават свлачища,
морето е гневно и отмъстително,
хората стават нищожни,
каквито са всъщност.

***

ЕСЕН

Отново е есен,
отново е тъжно.
Меланхолично падат листата,
вял дъжд от червено и жълто.
Наоколо пак е студено, мъгливо,
на стона ми тъжните ноти мъглата попива.

Отиде си лятото и птичата песен,
дъждът е безкраен и кална земята.
Сковава живота, вятърът бесен,
душата лепне и потъва в мъглата.

Тежки облаци крият луната.
Бездомните кучета вият жално,
протяжно, сякаш някой оплакват.

Живота свършва наесен,
гроб е мъглата досадна,
там в калта, лепкава, гадна
се влачи процесия погребална -
бездомните псета.

* * *

Какъв съм аз, къде ми отминават дните?
Защо ли слънцето към залеза на моя ден клони?
И кой съм,
неуморно сам се питам,
а вятъра ми отговаря само скръбно:
тииии…

* * *

ЦВЕТЯ

В китката на дните ми предишни,
увяхват пагубно цветя,
а други бледо разцъфтели,
се къпят в алена роса -
кръвта от рани,
без име и неоздравели,
недоживели пролетта.

* * *

ЕСЕН ВЪВ ВАРНА

Студени хоризонти обвити във мъгла,
поглъщаха на корабите черните тела,
вълните, блъскаха се яростно във кея
и вятъра на есентта през якетата вееше.

Рибарите седяха свити от студа
и омърлушени от липсата на улов,
а слънцето не грееше с онази топлина,
напомняше ни за сезона мъртъв.

* * *

ИСКАМ ДА СЪМ

Потърси нещо в косата ми,
какво не знам.
Порови в душата ми,
намери нещо за себе си там.

Искам да съм - това което не съм.
Искам да съм метеор,
изгаряш в атмосферата ти.
Искам да съм слънце,
блестящо в очите ти.
Искам да съм…

Думите текат,
както се стича мръсотията в канала.
Мислите летят като стрела,
гонена от попътен вятър.
Стигнат ли до вас,
искам да съм светлина
в нечий мрак.

* * *

Довиждане до следващият дъжд,
който ще отмие мръсотията от нас,
когато сме унили
и тъжно гледаме през мътното стъкло
как вадите във локвите се стичат,
и прахоляка, и калта, и жълтите листа,
полепнали,
ни питат:
дали ще дойде тя.

Пролетта,
когато всичко цъфти,
дърветата покриват се с листа
и всичко живо тръпне
в очакване на любовта.

Когато слънцето ни гали с топли длани
и сутрин капките роса,
са свежи като нови рани
на детските продрани колена.

Но няма смисъл да се питаме
с носа опрян на ледено стъкло.
Дъждът ни отговаря с чукане
по мътния прозорец
не искам да го слушам!
Мразя го!
И кактуса ми,
също
го мрази,
защото слънцето обичаме и двамата,
а мене,
             никой.

* * *

Стоях на своя хълм  -
недоруган, недоплют, недопребит,
недоуцелен
с камъни и буци пръст.
Грамадата под мен растеше
и с нея ставах по-висок,
аха да близна облаците,
плаващи в небето късове
от захарен памук,
противно сладък.

Простете ми,
че гледах и се смеех,
но жалки ми изглеждахте, отдолу,
разгневени, бесни
с червени лица от гняв
и от слабост,
че има по-достойни от вас
и когато се обърнахте към мен,
за помощ,
аз не отказах
и безрезервно помагах,
защото сте слаби,
безпомощни
с лица червени от гняв
и от слабост.

Пак плюехте после,
замеряхте ме с камъни
и буци,
а някой бе взел и стрелички
за дартс
и сто точки получаваше този,
за изстрел където боли.
Но мен ме болеше за друго,
аз бях ви отгледал такива,
абе, приятели,
я остави…

* * *

КАКТУСИ

Опитах се да ви погаля, но уви,
като жени красиви сте със своите бодли
и самотата неприкосновена.
Когато ви докосвам, винаги боли,
ръката ми кърви ранена.

* * *

Малката сумрачна стая,
как е побрала цяла вселена -
дрехи и мебели малко
и моите мисли се реят.
Прозорецът, открехнат леко,
пуска хладен вятър,
той клати паяка спуснал се от тавана
и тъчащ нишката на Ариадна.

Малката сумрачна стая,
по стените със сенки от дървета.
Как сме се побрали в нея -
Тезей, аз, поета.

* * *

МОРЕ

Стоя на лунен морски бряг
и повея на бриза ме полъхва
и всяко лято пак,
като към роден дом,
към него искам да се върна.

Една любов изгаря ме и всеки път
на топлите скали,
завръщам се като във роден кът.

Безкрая ти, привлича
със спокойствието,
с твоята вечност.
Вълните ти нашепват нещо,
нежно.

Разказват ми за вятър с мирис йоден,
за водорасли, гларуси и лодки,
за пясъка нагорещен
и за пенливи бири,
но не забравят за вкуса солен.

Морето е несподелената любов,
несподелената любов - море.

* * *

Колко мъки ще останат
в този свят неумолим.
В староста си даже ще остана,
като върбов клон, раним.

Сълзите ми недоплакани
ще се стичат във река,
тя ще отнесе тъгата ми
към морето на световната тъга.

В горестен галоп препускам,
да открия хоризонта нов.
Старият си свят напускам,
да открия свят - любов.

* * *

Когато ми отхвърлиш любовта,
самотен ще се скитам нощем
по улиците на града,
ще се опитам да избягам.

Напразно се опитвам,
виждам твоето лице,
Пулсира в слепоочието болка,
ще мисля с хиляди “ако”
и неусетно ще се слея с мрака.

Депресията пипа с меки пръсти,
обхваща мозъка и сигурно притиска,
утеха търся в алкохола,
а да я търся в тебе, ми се иска.

* * *

ЧАЙ

Ще чакам да завриш тръпчива течност
и капка мляко ще те оцвети,
а после ще отпия топла вечност
или чаша пълна със горчивини.

* * *

ИЗМЕРЕНИЯ

На гърба на волята политам,
в критичните си дни,
а депресията в мен излиза
от потайни, мрачни дълбини.
Да не падна в тях ми пречи нещо,
нарцисизъм, може би…

Призрачни тавани се издигат
от студена светлина
те ме спират, те ме спират,
да се рея сред нощта.

Светлина човърка старите ми рани,
пред очите ми - памучен мрак.
Миналото в мислите ме гони
и ми пречи да вървя.
Искам да избягам, да забравя,
нещо в мен ми пречи - няма как!

Стари сенки ме преследват,
призраци кошмарни дебнат -
лепкав мрак.
С веселба, купони се oграждам,
искам да избягам пак.
Те, разпръсват се и пак се пръкват
и създават истеричен ад.

* * *

Навън вали,
снегът покрива
(каква безбрежна, бяла чистота),
а аз си мисля, че загивам
и искам да погълне той света.

* * *

Обичащият,
ходи с физиономия нехайна,
мотае се безцелно из града,
задава си безброй въпроси,
а няма кой да отговаря.

Защо е толкова тъжно есента?
Защо дърветата са грозни без листа?
Защо света е толкова гаден?
Защо не го обича - тя?
Защо, защо - защо така?

Обичащият,
ходи и раздава доброта,
а времето е спряло.
Напразно се въртят в часовника -
голямата и малката стрелка.

Обичащият,
вкъщи се прибира
и там намира само пустота.
Той прави всичко машинално -
без мисъл, без наслада, без душа.

В леглото, дълго мисли
и не може да заспи.
Сънува - нищо,
до късно през ноща стои.

Времето не мърда,
пак е спряло
и днес е вчера -
утре, пак ще е сега.

* * *

АПРИЛ

Сутрин росата е гладно задъхана,
всичко поглъща от нежен Април,
всичко в гората е вече цъфнало,
нощния дъжд го е тихо измил.

Мирис на свежо се удря в лицето ти,
лъха го вятърът, леко унил,
птиците пеят и радват сърцето ти,
сякаш ти пеят - дойде и април.

Месеци пролетни слагат край на тъгата ми,
лято вълшебно по-бързо ела!
Скитане дълго, желае душата ми -
всичко ще бързам да взема сега.

* * *

Очите им не виждаха,
но бягаха,
сенките им се блъскаха,
хаотично, немощно из стаята.

Бяха отблясък на нещо преходно
не хванаха мига, но аз успях,
по-силен бях, по-мъдър,
от тях.
Изпълнен с празнота бях
и изглеждах малко наивен,
но не исках да знам.
Просто хванах мига,
но за малко, само за миг.
Той си отиде
и ето ме сам.

* * *

Обичам да губя контрол над себе си,
това е свободен полет, от който не се страхуваш,
бели листа те шибат по лицето,
предизвикателно.
Пробвай!
Хвани ги - аз ги хванах.
Проклетите,
бяха спомени.
Мразя ги!

* * *

По залез слънцето огрява,
с червена светлина -
прилича на сърцето ми
и то огрява с червено своята луна.
Тя свети на небето нощем
и ме облива с ледена тъга.
Аз вия и не мога да заспя,
когато скрият черни облаци луната
се радвам, че я няма
и тъжа,
защото нещо ми напомня…

* * *

Отровни газове бълват хиляди коли.
Не могат въздух да поемат,
милиони хора, сред бетонните гори,
мизерно се опитват да живеят.

Аз виждам сини планини,
с прозрачен въздух и за тях копнея.
Олово в дробовете ми тежи,
не мога да ги стигна -
няма вече да живея.

* * *

ПРОМИШЛЕНА ПЕСЕН

През лещите на камера улавям светлината,
ще я превърна в цифри
и фабричните комини,
Река - дъга от нефта блеснала
в очите ни безрадостни, мъгливи.
Изсмукват помпите недрата на земята,
изсмукват тази мръсотия,
а ние я превръщаме в енергия
и дим излизащ през комина.
Слуха ни реже писък на сирената - покана,
за изтощени мръсни дрехи и лица,
да се завърнат там за нощни смени
да пренасочат в труд скръбта,
от монотонното си ежедневие.
С разпада атомен се топлим,
а самите ние се разпадаме.
Припуква гайгера в пулсиращ ритъм
и арматурата стърчаща от бетона,
фосфорецира в пейзаж на нощно сплитане.

* * *

ПЕЙЗАЖ

В главата ми оформя се картина:
в гората чист е, бял снега
и там - червена, кървава пъртина -
където се е тътрил зле ранен вълка.

* * *

Въжето, което ми пречи да летя,
от него е изплетена мрежата
по която всички пълзим.
Към реката отиваме,
тя отмива лошото от нас
 и пълзим нагоре,
там - където вятърът довява мръсотия
и ни връща пак,
обратно към реката,
все надолу да пълзим.

Дните ми в реката,
отмята всеки объл камък,
а аз се нося и извивам
в камъните се пречиствам
да се влея в морето,
чист -
като от извор.

* * *

Защо ли светлината,
изменя същноста
и прави винаги нещата
да бъдат не каквито са.

В мрак,
илюзиите действат
и имат пълна власт.

Те с мен са,
а и аз живея, непрестанно, с тях
и колкото опитвам се да поумнея,
ставам по-голям глупак.

Върти живота непрестанно колелото,
пак
             и пак
                         и пак -
                                     глупак!

* * *

Вървя по своята утъпкана пътека,
вървя към залеза,
към своя неизбежен край.

Щом стигна там,
където,
косите ми ще посребреят,
посипани със звезден прах.

Там, ще намеря своята врата,
отворена,
тя води към отвъд.

И там, отново ще закрача
по своя светъл и утъпкан
млечен път.

* * *

ВОДОПАДИ ОТ СЛЪНЦЕ

Събуди ме сутрин някакъв зов,
шумът на листата от вятъра нов.
Зове ме гората - пий кафе и ела,
ще видиш човече, безброй чудеса.
Под водопади от слънце се ражда дъга.
Прашеца от цвете - измива росата.
От потока отпивам хладна тъга.
В тревата попивам и ставам земя
с влажен мъх се покривам и съм скала.

* * *

Защо си начумерен като облак сив,
защо дълбоко в себе си поглеждаш?
Какво ще търсиш там,
недей да се самоизяждаш.
Живей -
все някому ще трябваш.

* * *

Затворен съм между огради от пари.
От другата страна светът е хубав.
Оградите от мръсотия стоварват се върху ми
и ето, аз съм смазан.

* * *

Вървя, космически студ е край мен.
Звездите светят с мъртво сияние,
аз се нося и комети край мен
с опшките галят и тънат в мълчание.

Вървя, космически студ е край мен.
Бавно изтръпват ледени длани
и чакам безмълвен сетния ден,
когато планетите ще избухнат в желания.

Вървя, космически студ е край мен,
аз, през това пространство се нося с надежда
и сред звездната пустота,
гледам през сивите лещи.

На малка планета, една,
гледам в твоята стая,
виждам теб легнала в тъмнина
и се питам  дали за мен си мечтаеш?

* * *

Тихо, безмълвно роня сълзи.
Само истинските хора плачат,
наоколо се носят толкова съдби,
а аз се чуствам неудачник.

Отмират тихо всичките мечти,
жените се превръщат във палачи,
мъжете са намазани с еднакъв грим,
а само истинските хора плачат.

Омръзна ми от този маскарад
и маската си хвърлям в здрача.
Защо ме гледате със стъклени очи -
не знаете ли, само истинските хора плачат!

* * *

ВЛАК

В накъсаният сън на полумрака
аз дремя, но не мога да заспя
и тракат равномерно, скръбно
тракат, тракат колелата
на влака нощен на смъртта.

Билета скъпо съм платил и ще ме носи,
през полумрак, реки и планини.
На всяка гара бавно спира
и качва нови мъртъвци.

И вечно ще се движи влакa,
и машиниста - смъртник бди
и трака, трака, трака - трака,
свирепо свирката фучи.

В купето празно, аз се мятам,
кошмарът уморява и топи
и тракат, скръбно тракат колелата -
нашепват в своя ритъм, вечно спи.

Семафорите светят в зелено
и той лети, лети, лети.
На всяка гара спира уморено,
нов смъртник там ще се качи.

Товара си ужасен вечно носи,
той - влакът нощен на смърта.
Остават само множество въпроси,
въпроси черни на скръбта.

В накъсаният сън на полумрака
аз дремя, но не мога да заспя
и тракат равномерно, скръбно,
тракат, тракат колелата,
на влака нощен на смърта.

* * *

УЛИЦА “ОТЧАЯНИЕ”

Вървя по улица отчаяние,
тази гладка и равна улица,
тук не е шумно, има само мълчание,
даже няма паднали листа.

По фасадите няма прозорци,
има само бледа тъга,
няма скитници, няма просяци,
няма глъчка и няма тълпа.

Тук даже слънцето не грее,
а всичко е обляно в сивота
и няма птица да запее,
прилича просто на смърта.

* * *

ИЗ ЦИКЪЛ

* * *

Косата ми от болки наторена пак порасна,
животът щедро я тори,
надеждата не ще да гасне,
а нови болки ти ми причини.

Любовта ми вече не е сляпа,
но в твоя лед разгаря се тъй буйно,
че не е ясно как ще я гася,
и тъй, обичам те безумно,
а искам от това да се спася.

* * *

И днес когато тържествуваш,
сияе твоето лице,
че ми се радваш, ти недей да се преструваш
не искам да съм пионка в твоите ръце.

Не мисля, че видял съм всичко,
не мисля и че всичко знам,
но знам - по единично
в живота, всеки се спасява сам.

* * *

Не мога да не чуствам, че съм влюбен,
когато нощем лягам и не мога да заспя,
от твоето присъствие учуден,
ти подарявам всичките звезди.

Тогава и луната е жестока,
и облаците бъдещето мрачно предвещават,
а аз потънал в блянове прозрачни,
постъпките жестоки ти прощавам.

* * *

Очите ти,
по-светли от всички звезди,
задават множество въпроси,
защото сякаш знаят всичко.

От устните ти пия
отровата на вечноста
и като слънце си далечна
и близка като светлина

СВОБОДЕН ПОЛЕТ

Разбил оковите на живата реалност,
се оковавам с лично мои
и там, лишени от баналност
и предразсъдъци, сме хора, нови.

Тук аз съм господ,
а вие плод на моето въображение
и всички тук като снега са чисти,
и любовта е начин на живот, а не сражение.

Не гледайте на мен като досаден идеалист
не може да разберете моя светоглед,
опитвам се да бъда от лъжите чист,
различен, повече от вас, ЧОВЕК.

СТОН

Бяло е моето величие,
бяло е и е смирено,
сред тревата от безразличие,
която пося ти сирено.

Крещи мозъкът ми
вопли стаени.
Морето от безразличие
ще е вечнозелено.

С твоята усмивка отровна,
ослепи ме Горгоно.
Жива вода за очите,
ми трябва да те видя отново.

Вятър в косата и шум в ушите ти,
бил съм - ще бъда отново.
Моето бяло величие,
побеля повече от твоята отрова.

* * *

Защо ли писах, с очи изсъхнали от взиране
в мечти, които няма да се сбъднат.
Не вярвам в теб -
свали си маската и дишай,
свободно, силно,
защото кислорода винаги е ничий.
Не мога да ти обещая рай,
защото съм различен
от всички богове. ..

* * *

Не можех и да си представя,
че съдбата тъй ще си играе
с мен
и толкова ще ти липсвам,
колкото и ти на мен.

Не можех да не търся
в самотата си величие,
не можех и да зная,
че ще го откриеш…

* * *

ЦИКЪЛ

Проскърцва мозъка като ръждясал механизъм
и болката в главата ти пищи,
гърлото е сухо, а и сякаш е нагризано
като комин устата свил, изпускаш сивкав дим.
Ръката ти се движи механично,
опитваш да говориш с някакви лица
и в своя кръг си тъй зациклил,
че не усещаш тяло и душа.

* * *

Откраднати от моята душа съмнения прелитат.
Въздухът е пуст и няма настроение
и погледите ни не се преплитат
и няма радост, само студ,
дърветата изсъхват вече
и любовта, и тя е труп,
и тя е труп, но вечен.

* * *

Косата ми от болки наторена ще порасне.
Главата ми не спира да боли
от блъскане в стени и отрицание,
но нещо в мен не спира да гори.

Надеждата е сляпа и живее,
неуморимо блъска в моите гърди
и всяка сутрин упоен от нея
аз ставаш и започвам да вървя.

* * *

КОГАТО ЛЮБОВТА СРЕЩНЕ ГЛУПАК

        На една картина

Когато любовта срещне глупак,
ще седне тихо до него,
ще го помилва,
а той ще си гледа глупаво, пак
в земята поглед забил ще си тръгне.

Когато любовта срещне глупак,
неразбрана, бавно към къщи ще тръгне,
ще легне самотна,
ще плаче
до сутринта.