|
Беше на здрачаване, времето беше приятно, топло. Вчера беше валял дъжд, но днес беше сухо. Здрачът правеше всичко да изглежда сиво, приятно за очите, тъмносиво. Вървях по прашният банкет на магистралата. Дрехите ми бяха прашни, устните ми прашни и напукани, зъбите ми скърцаха от прахоляка, очите ми сълзяха от прахоляка. Проклетата прах бе навсякъде по мен. Вървях и само от време на време, спирах да махна на някоя от профучаващите, покрай мен, коли. Взеха ме на стоп, една възрастна двойка. Жената попита: - За къде сте тръгнал. - За никъде - отговорих аз, но след като срещнах въпросителен поглед, добавих: - До града. Всъщност, бях тръгнал за никъде. Откакто тя си отиде, аз пътувах за никъде. Това никъде, беше мястото, където щях да се чуствам спокоен. Може би щях да имам малка къща с градинка и куче. Но дотогава щях да пътувам сам. Сам, ако не броим вечните ми спътници - глада, мръсотията, безпаричието и пустотата. Пустота. Безкрайна пустота. Навсякъде пустота Бяха изминали вече три денонощия и слухът за чудото се разнасяши из всички краища на земното кълбо със скороста на мълния. Медиите се бяха побъркали, всички световни агенции, бяха изпратили екипи на мястото на събитието. Преди три дни, точно в полунощ овчари и хора, които не спяха, бяха забелязали сиянието, което се беше появило над хълма. В началото, естествено нямаше никаква истерия, първите, които цъфнаха на мястото, бяха самите овчари. След като се появиха първите съмнения, че това беше Той, се появиха и журналисти от местните медии, които написаха кратки и пълни с догадки материали. След тях, се появиха и първите поклонници, и желаещи да Го видят, което доведе след себе си полиция и воеени. Той си седеше кротко вече трето денонощие на един камък и наблюдаваше. Изглеждаше като всяко обикновенно 3-4 годишно детенце с леко русолява коса, съвсем обикновенни кафяви очи, които гледаха кротко и толкова проницателно, сякаш в тях се криеше хилядолетна мъдрост. Дрешките му, също бяха като на всяко нормално детенце и всъщност нямаше нищо, което да отличи това дете от другите деца. Дали това беше Господ или Неговият син? Вече шести ден, откакто детето стоеше на камъка и не беше издало и звук, не беше докоснало и различните видове ястия, които бяха поставени пред него на почтително разстояние. В подножието на хълма имаше делегации, съставени от най-висшите духовни лица, от всички видове религии. Вече няколко дни, се водеха дискусии на различни теми. Почти всички представители на духовните институции от цял свят, се бяха опитвали да контактуват с детето и всички, с еднакъв резултат. Същото стана с военните и с различните институти за космически и всякакви видове други изследвания, които бяха изпратили свои представители тук. Това, по което си приличаха тези опити беше, че когато някой се опиташе да се приближи, по-близо от определено разстояние, биваше спиран от някаква невидима стена, която ограждаше детето. Единствените, които не се съмняваха в божественият произход на детето, бяха тълпите хора, които се стичаха от всички краища на земното кълбо, за да го зърнат. Имаше всякакви хора, любопитни, вярващи, невярващи и тълпи от болни, надяващи се да получат изцеление от болките си. На десетки километри околовръст беше почерняло от тълпите. Военните бяха поставили заграждения и допускаха хората до върха на части. Така, без да се случи нищо, изминаха 7 дена от пристигането на детето на хълма. През цялотото, това време, почти цялото население на земята, очакваше да се случи някакво чудо, но детето просто си седеше там и наблюдаваше. Точно в полунощ на седмия ден, се разрази гръмотевична буря и се изля порой. Когато се развидели, бурята спря и небето се изчисти. Най-близкият, военен пост, до върха докладва на своите началници, че детето е изчезнало. Вестта се разнесе мигновенно по целия свят и с това се сложи край на надеждите, на човечеството, да се случи чудо. Вървя по улица “Отчаяние”. Тя е равна и гладка улица, асфалтирана, без дупки, няма къде да се спънеш, няма нужда да си гледаш постоянно в краката. Тихо е, само стъпките ми отекват глухо, звукът се удря в сивите фасади на сградите и изчезва някъде в пространството. Сградите нямат нито прозорци, нито врати. Температурата е постоянна – леко хладно, толкова, колкото да те кара да настръхнеш. Вървя и гледам напред. Не виждам края. Обръщам се назад, не виждам и началото. Всичко се слива с хоризонта. Толкова е тихо, че чак имам чуството, че някой ме преследва – параноя – нормално състояние за стресирана и неспокойна личност. Поглеждам нагоре и защо ли не се учудвам – сиво, нито облаци, нито слънце. Тишината и константната околна среда ме влудяват. Затичвам се. Тичам дълго, докато имам сили. Задъхан спирам. Оглеждам се. Никаква промяна. Със сетен дъх изкрещявам, дълго и отчаяно. Викът ми се понесе напред и нагоре, досами покривите на сградите. Известно време го чувах, но после заглъхна. Останал без сили и без воля, се срутих на земята и заплаках. Единствената мисъл в главата ми беше: “Как може да няма изход”. Как може... Парченцата любов, които тя му даде не бяха достатъчни. Неговата душа искаше още и още. Той настояваше упорито, но тя отказваше да проумее, че това никак не е достатъчно. В един момент той се почуства ограбен. Ограбен от това, че влагаше прекалено много, а в замяна не получаваше почти нищо. Един ден той излезе на разходка. Беше здрачно, сигурно всеки момент щеше да завали дъжд, не беше студено, но някак потръпваше и усещаше един особен хлад. Вървеше без посока и цел. Оглеждаше с неангажиран поглед хората и фасадите наоколо, просто вървеше. Зави надясно и излезе на една права улица. Вървя доста време и не срещна никой, огледа се и забеляза, че къщите, някак изглеждаха еднакви, еднакво високи, еднакво сиви фасади, дори небето, беше сякаш еднакво навсякъде. Улицата беше равна и гладка, просто нямаше къде да се спънеш, а и сякаш бе правена с нивелир, никакъв наклон - абсолютно хоризонтална. Той вървеше и не срещна съвсем никой, нямаше котки, кучета, птици, никой. Гледаше право напред и не виждаше край, обърна се назад и не видя дори началото на улицата. Направи му впечатление, че улицата няма пресечки. Продължи напред, не се чуваше никакъв звук, само стъпките му, откеваха глухо и потъваха някъде из фасадите. Къщите изглеждаха необитаеми. Приближи се до една входна врата и натисна произволен звънец. Нищо. Започна да натиска всички звънци, пак нищо. Започна да крещи, първоначално истерично, а после съвсем отчаяно, докато имаше въздух. Нищо. Виковете се удряха наоколо и след това заглъхваха като вик в гората. Като се поуспокои малко, отново започна да разглежда входа на къщата. Натисна бравата на входната врата, но тя не се отвори. Огледа за имена на звънците - табелките бяха празни. Намери само една, малка сивкаво-синя табелка на която пишеше: Улица "Отчаяние". Понякога ми се иска да крещя, но не го правя. Не знам, просто не знам, защо се съобразявам с всички наоколо и дали така е правилно. Понякога мисля, че не е, та нали и аз съм живо същество, но едва ли на някой му пука. Винаги ще бъдем сами, сами в мислите си, сами в чуствата си, сами. Сами, докато не ни тресне шизофренията, в това виждам светъл лъч, дано да стане, само, по-скоро. Потърсих я сам. Не знаех къде точно се намира, а и я няма отбелязана в никоя карта, освен в тази на моето съзнание. Вървиш нататък, после вляво, две преки по-надолу и вдясно, и след това накъдето ти скимне или краката сами те отведат. Тя е малка, равна уличка където времето, сякаш е спряло, нито е студено, нито е топло, само някакви леки тръпки напомнят за хлад. Там няма животни, нито хора, звуци. Познато ли ви е? На мен - да. Това е улица "Отчаяние". Всичко е еднакво и спокойно, нищо не може да наруши това спокойствие, дори виковете ти отскачат по фасадите на сградите и после самотно заглъхват. Този път това константно състояние не ме влудява, напротив, внася спкойствие и уют. Защо ли? Преодолял съм параноята? Не. Всъщност аз разбрах къде води - тя води до... отвъд. Да, до отвъдното. Физически аз съм тук, но духовно... Преместих се. Нека душата ми поне почива е в мир. |